Светлина, скорост и ISO
Триъгълникът на експозицията и мистерията на хистограмата
Фотографията изглежда сложна само докато не разбереш едно нещо: тя е просто контрол над светлината. Нищо повече. И цялата тази наука се върти около три неща – бленда, скорост и ISO. Те са като трите крака на един стол. Ако един от тях не е на място, снимката пада. Това е така нареченият триъгълник на експозицията.
Блендата е като зеницата на окото. Колкото повече се отваря, толкова повече светлина влиза. Ако снимаш в тъмна стая – отваряш я широко, ако е ярко слънце – я затваряш. Само че това не е всичко. Блендата променя и дълбочината на фокуса. Отвориш ли я широко (например f/1.8), фонът се размазва красиво. Затвориш ли я (f/11 или f/16), всичко става ясно от преден до заден план. Просто и логично.
Следва скоростта на затвора. Това е колко дълго сензорът „гледа“ сцената. Ако искаш да замразиш капка вода – използваш бърза скорост (1/1000 секунда). Ако искаш да покажеш движение, като фаровете на коли през нощта – забавяш (примерно 1 секунда). Скоростта е времето. Колкото по-дълго време сензорът гледа, толкова повече светлина влиза, но и толкова повече риск има от размазване.
И накрая ISO. Това е колко чувствителен е сензорът към светлината. Когато е тъмно и не можеш да отвориш повече блендата или да забавиш скоростта, повишаваш ISO. Само че тук идва капанът – колкото по-високо ISO, толкова повече шум. Това са онези цветни точки по снимката, които я развалят. ISO е като усилване на звука – чуваш повече, но и шумът се вдига.
Сега си представи, че тези три неща са свързани. Ако увеличиш едното, трябва да намалиш друго, за да запазиш баланса. Това е цялата тайна на експозицията. Светлината трябва да е точно толкова, колкото да не е нито изгоряла, нито потънала в мрак. Това е баланс, не математика. След няколко дни снимане ще започнеш да го усещаш, не да го смяташ.
И тук идва другият герой – хистограмата. Тя изглежда като безсмислен график, но всъщност е най-верният ти приятел. Представи си я като термометър за светлината. Отляво са сенките, отдясно са светлите участъци. Ако всичко ти е натрупано вляво – снимката е тъмна. Ако е вдясно – прегоряла. Идеалният случай е да има хубаво разпределение по цялата ширина, без върхове в краищата. Това значи, че имаш детайл и в тъмното, и в светлото.
Много хора гледат дисплея на камерата и решават по него дали снимката е добра. Това е грешка. Дисплеят лъже – зависи от яркостта му и от светлината около теб. Хистограмата не лъже. Тя показва какво всъщност е записал сензорът. Ако се научиш да я четеш, ще можеш да снимаш перфектно дори без да виждаш екрана.
В крайна сметка триъгълникът и хистограмата са две страни на едно и също нещо – контрол. С тях вече не си случаен човек с камера, а човек, който знае какво прави. Когато разбираш защо снимката ти е светла или тъмна, кога фонът е размазан и кога всичко е остро, ти вече не снимаш – ти създаваш.
И най-хубавото е, че след като веднъж го схванеш, никога повече няма да мислиш за числа. Ще мислиш за светлина. А това е моментът, в който фотографията спира да е техника и започва да е изкуство.
