Първите ми снимки нямаха нищо общо с техника. Бяха интуиция — светлина в очите на човек, движение на улицата, отражение в прозорец. Тогава осъзнах, че фотографията не е просто „остро изображение“, а начин да усещаш. Canon винаги е бил това за мен — камера, която не стои между мен и момента, а го прави по-жив. Когато вдигна апарата, нямам усещането за бариера. Има само кадър, дъх и миг преди натискането на бутона.

Цветовете – онзи топъл почерк, който не можеш да сбъркаш

Много хора ще говорят за динамичен обхват, ISO, скорост на фокуса. Всичко това е важно, разбира се. Но има нещо, което не можеш да измериш – цветът. Canon винаги рисува кожата по-истински, с онази лека топлина, която прави лицата живи и човешки. Няма нужда да „издърпвам“ нищо в обработка – тоновете са там, балансирани, приглушени, но пълни със светлина. Когато снимам хора, искам да усещам живот, не лабораторна точност. Canon ми дава точно това.

Фокусът – мигът, в който всичко се свързва

Колкото повече снимам, толкова повече вярвам, че техниката трябва да е невидима. Автофокусът на Canon, особено в R системата, не е просто бърз — той разбира намерението. Хваща погледа, преди аз да го осъзная. При сватба, когато има десетки хора, движение и емоция, тази прецизност е разликата между „снимка“ и „момент“.

Canon ми позволява да работя интуитивно. Да гледам човека, не екрана. Да остана в историята, вместо да се боря с машината.

Дизайнът 

Когато държа Canon в ръце, усещането е като инструмент, който е създаден да бъде използван, не да бъде показван. Ергономията е точна, бутоните са там, където трябва, а визьорът… визьорът е прозорец към свят, в който чуваш тишината. Работя често в динамика – в дъжд, сняг, прах. Тялото издържа, без да мисля за него. И когато камерата ти се превърне в инстинкт, знаеш, че си намерил правилната система.